A New Born Production

I'm singing happy birthday tunes as I gladly reminisce this weekend's tip-top happening: the birth of New Born Productions. The logo was created for the short student films of pair-o-eyes. Thank you to all friends and relatives, who believed in the idea. Thank you to the actresses and dancers, who expressed motivation to be a part of the short films and thank you to Boris Bello for his support from across the big wide ocean towards the short animation projects and providing the corresponding audio and music. Pair-o-eyes out.

Shadow / Highlight

Take me by the hand
And show me the shadow that casts a truthful moment of significance amongst all light

Cosmopolitan Circus (Urban Depression)

Inside out

Upside down

All false thoughts

Down to the ground

Up goes the Sun

The clock starts ticking

Stressed out kamikazes

Running nonsensely

Busy busy bees

Automated diabetics

Busy little ants

Thought controlled carnivores

Through the air

They fly away

Below the ground

They hide from rain

This frantic cesspool

Grows bigger every day

Let’s call it evolution

And watch them as they play

Brain in the box

Trying to pay attention his thoughts
Didn't realize time passing by...
He got lost in his own thoughts.
The flesh withered
but the mind prevailed.

Decaf

Do you ever know what you're drinking?
Do you ever pay attention to what you're really thinking...

Afloat between four walls and then back out into the sunshine

Here some snapshots from the roadtrip through the country this weekend.

here and there

Okay here we go. I've proven already that I'm incapable of storing up gold nuggets for black days, so sue me. Nothing piled up under the mattrace for a new camera, merda! But creativity in its essence never had much to do with money, so this is the best we shall offer you, dear reader, who must have either lost your path among the tubes of the matrix or have nothing better to do.

Visit the photo forum or better, go have a drink somewhere else. Cheerz!

Eat me, Drink me (bipolar square root)

02.25am

I leave Johnny’s, it’s time to go home. I close the front door and I start walking, having as company parked cars, street lights and trees.

There’s nothing new around, and as I’m walking, my eyes tend to look down, the sidewalk’s pattern began to absorb all my attention. Thousands of stone cubes beneath my feet, they will also walk me home tonight. White squares reflecting the dim light and black squares holding the shade that balance this rectilineous journey. I can only hear my footsteps, like a clock ticking, hypnotizing me.

I notice some cubes are missing here and there, like if it was some kind of passage to this cubic underworld. But it’s too dark and I cannot see beyond the entrance, I guess I’ll have to go in…

Millions of cubes form this underworld, where each and every one of them plays a different sound, every single sound in the universe can be played, and all you have to do is think it and they’ll play it. All the cubes were the same size, but now they expand and contract as they move around, in harmony with my thoughts.

One tiny cube I’m holding starts growing until it gets bigger than planet Earth, and I’m watching it, like if I was looking from outer space but still having it in my hand, and as I’m looking at my distorted reflection in the cube, it reminded me of Escher holding the sphere, in the reflection I could see a countless number of silvered cubes, and I could hear them play sounds I’ve never heard before, all in a perfect harmony.

If only I had brought my camera…

My left hand instinctively goes into my pocket, I take out my keys and place the blue key in the keyhole.

02.35am

I'm home.

Аронофски по темата за вечния живот

До болка познатo, нали? Да имаш, тук и сега, и да знаеш, че ще изгубиш. Скоро. Може-би след ден. Може-би след година. Но щастието ще си отиде. Ще свърши. И ти си безсилен.



Какво правиш, за да се пребориш с това знание? Не само, че хората, които обичаш, ще си отидат, но и ти самия. Започваш да задаваш въпроси. Да премерваш вероятности и относителности, да слагаш възможности и невъзможности на везната. Невропрограмата ти не може да се примири с мисълта за "внезапен креш." Няма начин съзнанието ти с всичките му джаджи вътре да остави нещата "просто ей така." Започва да те човърка, ровичка, задаваш въпроси, изнервяш се, реагираш, ядосваш се, слаб си, страх те е, ужасен си, обичаш, притискаш, обожествяваш, идеализираш, ридаеш, живееш. Търсиш. Дали всичко свършва внезапно, един път, щом душата ти напусне тялото? Разбира се, че никой няма да ти отговори на тази въпросителна. Толкоз поколения човешки същества с техните цивилизации и религии не успяха да се докопат до логично обяснение, та ти ли, в рамките на твоя приблизително 70-годишен мизансцен (здраве и живот)?

Изворът на живота е послание от един съвременен буден човек, който разбира добре днешния младеж и начина, по който предизвикателни теми занимават разсъдъка му (както показа ясно в "Реквием на една мечта"). Посланието му е нежна провокация на чувствата, подплатена с майсторската му селекция на изразни средства, която буди макар и нетраен размисъл върху въпроса какво, ако е възможно смъртта да не слага край на всичко познато... Визуално блестящ, екранният продукт е шедьовър за изтънчения вкус на трансцеденталния фен - този, които просто се кефи на психиделията и всичко около нея, и този, който се гмурка под повърхността, за да открие в дълбочините нещо още-по-така.



Филмът обнадеждава, въпреки, че не дава отговори, което си е както трябва да бъде. В героите виждаме не само sci-fi вариантите на Адам и Ева, търсещи рая, от който са били прогонени заради любопитството да различават и познават доброто от злото. В тях виждаме двама влюбени, единият от които вярва, че "Death is a disease, and I will find a cure for it," а другия шепне непрестанно "Finish It." Виждаме също как времето им е ограничено, съдбата ги е заключила в един времепространствен континуум още с тяхното раждане, и те остават тук-и-сега, въртейки се в неговата спирала, докато...

Още интереснотийки: Случайно разбрах, че има графичен роман по сценария, излязъл още преди Аронофски да заснеме The Fountain. Комиксът вероятно цели да задоволи фенското нетърпение от началото на 2006 г. относно това как ще изглежда историята, или просто под формата на отделен и самостоятелен продукт, да разпространява идеята в книжните среди. Корицата обаче ми нюха на епично фентъзи, което може-би няма да се хареса на цялата публика на режисьора, който сам е побъркан комиксджия.

Препоръчителен саундтрак след "облъчването":
Tool - Lateralus

your-life-on-film: coming soon

Слушам The Mars Volta и се чудя какво би казал Фелини на това сладко частично плагиатство, родило наименованието на една интелигентна лудост. Дали би се разцъкал с език и би размахал с укор показалеца си? Не мисля. По-скоро би пренаредил разбиранията си относно понятията собственост и цензура, както винаги е правел, от една подредба, в друга. И така би съставил, според изискванията на времето, собствената си позиция, която е и той самия: "Аз съм моя собствен натюрморт."

Да приемем, че нашите разбирания, ценности и интереси представляват различни плодове, всички подредени по особен начин в съд. Ти избираш плодовете в този съд, ти ги раждаш, ториш, поиш, и подреждаш, а светлината и въздухът, които ги поддържат живи, ти се дават свише. Да приемем, че съдбата ти помага, по един или друг начин, да съставиш твоя собствен натюрморт. Но когато най-накрая разбереш, стенейки превит в мрака, изпълнен с болката на равносметката, че ти си сам твое произведение, и че никой няма вина за начина, по който си подредил "плодовете" си, обикновено е късно. Все нещо си изпуснал. Все някой часовник е избързал, все за някой влак си закъснял...

На времето тук не е отдадено особено значение. "Скоро" означава след непредсказуеми подскоци от време, не-чак-дотам далечни. А сега към фестивала...